Deven's house

Джейн се оглеждаше наоколо, докато Девън разговаряше с бог знае кого по телефона на мъртвеца. Подскочи когато мъжа извика и се обърна към него. Да плачеш или да се смееш? Въпроса се въртеше в главата й, и повече клонеше към плаченето. Послушно се настани в непознатия автомобил. Защо изобщо го правеше? Така имаше огромна възможност да се забърка в още по-голяма каша, но нямаше начин да остане, след като знаеше че сигурно са разбрали, че е с него. Прокрадваше поглед по нараненият му крак. Не го ли болеше по дяволите? Ликвидация на асортимента. Тези думи сякаш се забиха в съзнанието й. Карането му далеч не отстъпваше на кризисната ситуация преди малко. За него нямаше светофари и ограничения. Тръгна да му казва нещо, но сметна за по-уместно да млъкне. Слушаше разговора на двамата мъже. Изобщо не разбираше за какво говорят, но и така май беше по-добре, имаше достатъчно информация за “смилане”.
Колата най-накрая намали скоростта, което я накара да си отдъхне тихичко.Озоваха се в гаража на къщата му,  а тя като послушно кученце го следеше неотлъчно. Доста добро местенце за бивш затворник! Влезе след него, като затвори вратата, но преди да го направи се огледа, за всеки случай. Щом го бяха намерили там, щяха да го намерят и тук. Заби погледа си в оръжието, което се намираше на плота. Колко безопасен изглеждаше, когато не се намираше в нечии ръце.
-Тази..-преди да довърши вече знаеше защо му е въпросната щипка. Прокара очи по тялото му, но бързо се разсея при вида на толкова кръв. Усети как дъхът й отново секна и започна да диша тежко, сякаш нещо стискаше дробовете й.
-Трябва ти медицинска помощ, Девън! Нима мислиш, че ще се справиш сам с това тук?-посочи раната му, като клекна за да я огледа. Това всъщност й бе грешката понеже усети как започна да и се гади при вида на толкова кръв. Не изглеждаше добре. Никак. Започна да се оглежда наоколо. Нямаше ли нещо като аптечка наоколо?
-Имаш ли нещо за промиване на рани?-Девън кимна с глава и тя се изправи отваряйки един шкаф. Извади пластмасовата кутия, като отново коленичи. Извади един бинт, като му го подхвърли.
-За устата, виковете ме влудяват.-взе шипката от ръцете му, като съсредоточи погледа си към раната. Слава на онези часове по прилагане на първа помощ. Понечи да доближи шипката, но колебливо отдръпна ръка. Не, не можеше да го направи. Факта, че е толкова слаба я изнервяше.
Куршумът се озова в ръката й. Панически хвърли щипката на земята, като вдигна поглед към него извинително. Започна да търси памук и изсипа върху него течност от едно шишенце.
-Задръж го за малко, а след това .. не знам какво да правя, така че се оставям на твоите напътствия.-чувстваше се толкова несигурна и имаше чувството, че ги наблюдават. Надяваше се да се размине само с трайна повреда на психиката.

Беше и дошло прекалено в повече, но се чудеше как бе успяла да се  овладее. Ако беше друго момиче, дали щеше да направи същото като нея? Стига толкова прехласване по великите й сили. Не го боли, стига. Засмя се иронично. Това определено не изглеждаше, като малко порязване с нож по време на готвене.
-Само една? Шегуваш ли се? Толкова ли малко заслужавам?-засмя се, като дръпна шишето от ръката му и отпи няколко огромни глътки. Последната я накара да се прокашля и очите й да се насълзят. Сякаш всичко в нея изгаряше, но имаше нужда от още дооооста алкохол, за да приеме случилото се. Музика. Колко приятно нещо за ушите й, предпочиташе я повече от изстрелите. Поради такива ситуации се научаваш да цениш малките неща. Отпи още една глътка и погледна Девън. Ама че жилав човек. Имаше огромна дупка в крата си, а се разхождаше наоколо все едно не е станало нищо. Чак сега забеляза ръцете си по които има чужда кръв и се изправи, като с няколко ситни крачки стигна до чешмата и се изми. Когато се обърна той и подаде един телефон и тя го погледна многозначително. Всъщност в момента и се въртеше една единствена идея, която бе гениална. Да си намери миша дупка и да се скрие там. Колко удобно и защитено само, а? А всички ненавиждаха малките същества, които бяха с много повече привилегии от хората. Можеше да се крият цял живот, нещото което и тя предпочиташе.
-Може ли известно време, за да възприема ситуацията?-изкриви главата си настрани и започна да пресмята какви бяха шансовете да се прибере без да я убият и да се озове при онези четиримата в парка. Нямаше намерението да му досажда цяла вечер или пък да му се натриса в стаята за гости. Въпреки станалото не се чувстваше с правото си да остава. Плъзна ръка по плота откривайки отново шишето. Защо просто не се напиеше? Това бе толкова лесен и примамлив план.  Не искаше да изглежда като върла алкохоличка, но той сигурно я разбираше напълно. Рядкост бяха дните, като този. Един път в живота, по-точно.
-Няма да ти досаждам, разбира се. Просто ми е нужно съвсем малко време, половин час може би, за да се осъзная. Или да се напия.. но май второто е по-възможно. За това ти предлагам да отдалечиш това изкушаващо и опияняващо нещо от мен. Или пък ако имаш още едно-поклати бутилката в ръката си.-Ще спечелим и двамата.-въздъхна. А си мислеше, че бе начало на едно спокойно и нормално приятелство. Жалко, че фактите говореха за едно откачено и странно приятелство. Подпря лакти на плота и го погледна.
-Сигурен ли си, че си добре? И че тук сме в безопасност. Извинявай, но параноята ще ме преследва близката седмица.-отново стрелна шишето с поглед, но предпочете да не прекалява. Нямаше намерението да се напива до припадък.

Къртечница? Какво за бога не беше наред на днешните хора? Как изобщо можеха да правят това? Нямаше и да получи отговор на въпроса. Всеки имаше различен живот от нейния. Тя се задоволяваше и само с четенето на книги. И бе сигурна, че затвора не е пет звезден хотел. Изобщо не можеше да приеме факта, че е оцелял там толкова дълго време. Горещ душ и нови чисти дрехи. Колко малко му трябваше на човек да е щастлив!
-Бих казала, че достатъчно ми взима страха докато го гледам.-отклони погледа си към оръжието, което се намираше в близост. Страхотен квартал. Снайперисти. Какъв по-добър съсед от този? Усети леко напрягане в гласа му, когато споменаваше за пречупването и затвора. Каква всъщност бе историята му? Имаше брат, поне това бе успяла да научи. И също така, че Девън го защитаваше повече от собствения си живот.
-Аз така си действам на хората, май го държа на тъпанарската усмивка, която не свалям. Или май е от очите ми, действат хипнотизиращо.-ухили се насреща му, като взе бутилката в ръката си и я чукна с неговата. Е, отиде доброто поведение и езикът зад зъбите. Май усещаше леко замайване, което не бе толкова лошо. Вече приемаше нещата по-нормално.
-Хеей! Не съм малка!-скастри го, като смехът й отново отекна наоколо. Не беше смела, но незнайно защо днес се изяви като такава. Тайни? Нямаше. Само няколко, но не бяха нищо трогващо, колкото неговата история.
-Познати? Хм, имат къде-къде по-интересни занимания от това да се безпокоят за мен. Нали знаеш, някои те търсят само когато им е необходима услуга. И предпочетох да дойда тук, понеже не ми се рискуваше и аз да бъда сред онези тела.-отпи от шишето. Не знаеше, че няма да я убие. Което бе толкова вълнуващо! Погледа й се изостри и започна да следи действията му. Ненормалник. Мда, можеше да е такъв, това че спаси задника й не значеше нищо. Смехът му я удари през лицето. Базици, явно бе време да се базика с нея. Изгледа го остро, но побърза да се засмее. До преди десет минути и се плачеше, а сега отново се хилеше на всичко. Имаше нещо много по-сбъркано у нея.
-Добра съм в тактиките, повярвай ми. Мисля, че ще успея да се измъкна ако се опиташ да ме убиеш. Онова одеве бе изневиделица, което попречи на това тук.-посочи с един пръст към главата си.-да мисли трезво. И да се върнем на въпроса с тайните. Какво искаш да знаеш за мен? Освен, че съм приключенска особа, както се видя. Ума ми е прекалено бърз, ако това ти е достатъчно като информация. Ти си доста по-интересна личност от мен, няма да успея да те засенча.

Ето, че бе склонен да проговори. Абсолютно беше “за” играта, която щяха да играят. Джейн игнорираше времето навън, което бе любимото й. Обожаваше дъжда, студа. Всъщност харесваше всеки сезон, което караше събеседниците й да възкликват, че е луда. До сега не намираше нищо странно в историята му. Човек, който бе предпочел да се изнесе и да живее сам. Рос.  Приятеля на майка му е бил нечия поръчка? Тук вече започваше да го гледа задълбочено, както и да го слуша.И когато се стигна до същинската част, тялото й се скова. Оприличаваше историята. При нея бе почти същото. Нямаше и на представа как тя би реагирала на негово място, може би също щеше да убие негодника. Джейн започна да си представя картинката пред очите си, което я накара леко да потръпне. И край. Нима наистина бе убил майка си? Това я накара да изгледа Девън леко тъжно. Нямаше си и на представа колко трудно му е било.
-Аз.. съжалявам за Ейдън и майка ти, но си постъпил правилно.-повдигна рамене. Тя би направила същото, жалко че бе страхливка. Ето каква  бе причината той да се превърне в убиец. Разбираше го, наистина. Отново отпи от течността, като се опита да премисли как да формулира своята история.
-Ъм, предполагам е мой ред за изповед?-погледна го колебливо. Историята й приличаше по няколко неща на неговата. Кофти баща.
-Баща ми е задник. Нали ти споменах, че ума ми е бърз? Може би съм най-умният човек, който може да съществува. Това е дарбата ми.-и спря. Не знаеше какво повече да каже и как да го направи. За миг отклони погледа си по блузата й, която бе в кръв. Сега предпочиташе да гледа нея, отколкото да се сеща за миналото.
-Когато баща ми, ми задаваше въпрос отговарях толкова интелигентно, че го влудявах буквално. В началото се радваха, че винаги съм първа навсякъде, до периода в който на старчето му писна от мен. Гневът му към мен се изливаше върху майка ми. Удряше я вместо да удари мен.-и край. Нямаше какво повече да каже. Отново посегна към шишето. То бе най-добрият й приятел в този момент. Рискуваше да се окаже до такава степен под влиянието на алкохола. Нямаше да направи някоя глупост от сорта да му се нахвърли, просто можеше или да се разплаче или да се смее в захлас. Надяваше се да е второто.
-Май и двамата сме прецакани.-вдигна рамене, като се загледа през прозореца. Светкавиците навън за пръв път не я стряскаха, по-скоро преценяваше кога ще се появят и изчезнат. Невероятно бе как може да намериш някого като теб, с почти еднаква история. Само дето Девън не бе страхливец, а бе предпочел да поправи нещата сам. Защо се бе предал всъщност? Едва ли биха го обвинили за това. Но той бе предпочел да си признае, което не го правеше лош, напротив. Правеше го загрижен брат и твърде достоен човек. Досущ като в книгите, които обичаше да чете.
-Само дето не си страхливец, като мен. Виж депресирам се от цялата тази мъка. Защо просто не се напием? Ставам голяма веселяга.-вметна, като отново върна погледа си в реалността и остави светкавиците и капките дъжд отвън да си правят компания, без тя да ги гледа втренчено.

Засмя се когато той й поясни къде е пистолета. Не би била способна да го докосне,  камоли да го убие. Остана сама в кухнята. Как изобщо Девън се примиряваше с това да остави една непозната наоколо? Въпреки, че Джейн бе безобидна и дори не бе способна да убие муха. Оглеждаше обстановката наоколо и тананикаше песента, която се чуваше бегло. Май трябваше да си отиде. Не и бе удобно да остава в дома на човек с когото се бе запознала преди три часа. Маниери. Странна птица си бе, нима предпочиташе да върви половин час сама? Не го желаеше особено много, а и облеклото й не позволяваше да се шляе наоколо, все едно няма нищо. Стига толкова алкохол за днес! Потърси капачката и затвори шишето. Съзнанието й малко се бе замъглило и не искаше да прекалява.  Потърси дистанционното и изключи музиката. И сега какво? Просто щеше да отиде и да си легне? Изгаси лампите след себе си и с ситни крачици започна да се качва по стълбите. Опита се да си спомни в коя стая да отиде, като се надяваше да не се обърка и да влезе при него. С колебание натисна дръжката  на вратата и с радост установи, че това бе указаната стая. Запъти се към леглото, като седна на него и започна да размишлява. Дали да не го събуди и да му каже, че трябва да си тръгва или просто да си тръгне? Запъти се към банята, като свали блузата си и я пъхна под студената струя вода. Е поне кръвта се махаше. Не мислеше, че е необходимо да взима негови дрехи назаем. Свали и панталонките си, които също изпра.  След това свали останалите си дрехи, като се вмъкна под хладния душ. Истинска наслада. Сутринта трябваше да се прибере. Да си мълчи за случилото се и да не се издава по никакъв начин, че е била там. Дали наоколо имаше сешоар? Но защо за бога му бе нужен сешоар, след като живееше сам? Излезе от банята, като се зачуди какво да облече. Блузата й бе достатъчно мокра, че да я накара да се чувства некомфортно в нея. Отвори един шкаф от който взе чиста тениска и я навлече върху себе си. Бе достатъчно дълга, за да я използва за рокля.  Трябваше да се прибере. Погледна през прозореца, като установи че времето се е укротило и съвсем леко ромоли. Излезе от стаята като изпадна в дилема дали да му каже или да си отиде. Можеше  да остави бележка с номера си в кухнята? Да, добра идея. Запъти се надолу, като потърси лист и химикалка. Написа името си и номера. Запъти се към входната врата и установи, че  Девън се намираше на верандата. Смути се за миг и се почувства виновна, че се измъква като крадец.
-Проверих в стаята ти, но видях че те няма.-излъга. Кога за последно го бе правила?
-Мисля, че трябва да се прибера.Оставих ти номера си в кухнята на плота, в случай, че ти трябва половинка за нова доза екшън.-отправи се към стълбите и вече се бе озовала на тротоара. Спря за миг, можеше да остане още малко?Обърна се към него и се засмя.
-Мисля, че още малко компания няма да ти навреди? Но ще те разбера ако искаш да останеш насаме с мислите си.-от далечината идваше кола, но не и обърна внимание. А май трябваше? Чу се изстрел. Панически се огледа наоколо, като усети лека болка долу в корема.

Телефона й, бе го забравила. Обърна се към Девън който тръгна към нея. Само това успя да асимилира и да мисли. Усети как бе попаднала с световъртеж, от който нямаше начин за измъкване. Усети и ръцете му, но не и какво и говореше. Затвори очи, сякаш да се предпази от капките дъжд.. но просто чувстваше клепачите си толкова тежки и не можа да се справи с тях.
Сънуваше ли? Съзнанието й сякаш се бе отделило от тялото. Не чувстваше нищо, все едно се рееше в облаците.
“-Джейн!-това да неби да бе гласът на баща й? Той  не бе на острова, защо го чуваше и виждаше?
-Да?-една фигура мина покрай нея и се спря покорно пред креслото, където се намираше слабият и висок мъж. Направи няколко крачки напред, като погледна момичето. Това бе тя! Какво се случваше тук? Нямаше и ни най-малка представа.
-Къде е майка ти?-мъжът я разсея и тя отново се фокусира към разговора им.
-Отиде да нахрани кучето, казах й че е болно и ще умре. Но тя не ми вярва.”
Някой сякаш я издърпа от там, а Джейн се противеше. Искаше да разбере какво ще се случи, но картинката пред нея се счупи на хиляди малки парченца. Отвори очи. Не се намираше у тях или у Девън. Къде беше?Опита се да надигне глава, но тя бе толкова тежка. Извъртя поглед към апаратурата, която издаваше влудяващи звуци и проследи с поглед накъде водеха системите. В ръката й. Изпита ужас, мразеше игли. Защо бе тук? Последното, което си спомни.. стоеше пред дома на Девън и го питаше дали има против да остане още малко. Само това си спомняше. Размърда пръстите на лявата си ръка, като извърна поглед и към нея, за да огледа пораженията. С изненада установи, че Девън бе заспал до нея на един стол. Измъкна ръката си от неговата, като внимаваше да не го събуди. Главата й бучеше и изпитваше такова затруднение да се движи. С какво я бяха надрусали? Отви се, като с отвращение установи, че е в една от онези травмиращи нощници, бели с сини точици. Започна да вдига нощницата нагоре, за да установи какво се бе случило. Това сякаш изпиваше енергията й, никога не си бе представяла, че ще е толкова трудно да вдигне такъв фин плат.
-Боже..-тросна глава на възглавницата. Вече всичко й се изясняваше. Тя бе тръгнала да си ходи, в далечината идваше кола и някой стреля от нея, улучвайки я в корема.Усети, че Девън се размърда. Беше го събудила.Опита се да се вдигне малко нагоре, което и костваше няколко охкания.
-Хей..-отново се усмихна глупаво, за да му докаже че обезболяващите влияеха добре.
-Чувства се все едно кола е минала през мен.. Извинявай,че те събудих. Ще ми помогнеш ли с това тук? Чувствам се като робот и не знам с какво са ме упоили, но действа.-извърна поглед към нощницата и одеалото. Нямаше и на идея как ще продължи разговорът им. Вероятно той се чувстваше бесен и виновен. По погледа му си личеше.

Лекарства? Явно тази една седмица щеше са е мноого забавна. Спомняше си когато беше малка и падна охлузвайки се цялата, с една счупена ръка. Тогава също й бяха предписали лекарства, които не й влияеха особено добре.
-Хееей! Нима смееш да се оплакваш от лекарските ми умения?-отново се усмихна и намести глава върху възглавницата. Мразеше болници, а миризмата на лекарства я караха да й се повдига. Да лежи? Имаше ли начин да стои прикована за леглото без да шета нанякъде? На вратата се размина сестрата и един полицай. Супер. Сега щеше да има велик разпит. Беше в готовност да го изгони с оправданието, че иска да почива, но явно не бе дошъл с намерението да ги разпъва на кръстосан разпит. Подаде една папка на Девън, а тя както винаги мигаше неразбрала ситуацията. Слушаше разговора им с интерес. Някак си “изгаряше” от желание да разбере кой я бе пратил тук. Просто облегна главата си и се загледа в тавана. Чу вратата да се затваря, явно ченгето се беше изпарило от стаята. Не ги бе слушала когато започна частта за разясняването какво има в папката. Девън изглеждаше повече от притеснен. Той не бе виновен. Кой нормален човек си тръгваше в три през нощта? Сама се хвърли в лапите на врага. Ако го бе послушала и сгушила в леглото нямаше да е тук.
-Стига, Девън. Не си ти този, който натисна спусъка, нали? Не си виновен за нищо. Аз сама пожелах да си тръгна толкова късно.-не искаше да го обвинява за случилото се. Той я измъкна и приюти в дома си, за да може да се почувства сигурно, без да мисли че всеки момент на вратата й ще се появят няколко мъжаги с пистолети.
-Виж, защо не помислиш дали е добре за теб? Не мисля, че като ме наглеждаш ще ти помогна особено много, но ако си търсиш временна съквартирантка съм насреща.- отново му се усмихна, за да го успокои. Девън бе рискувал твърде много, когато я покани в дома си, рискуваше собствения си живот. Трябваше ли през цялото време да се прави на силна? Дори се учудваше на себе си, която винаги се панираше, а сега лежеше в болницата, при факта че може би е нечия мишена заради новото запознанство не я притесняваше.
-Каша след каша.. Какво има в папката?-погледна го въпросително. Девън се учуди на въпроса й, предполагаше се, че ги е слушала, но тя броеше малките жълти петънца по тавана. Трябваше да изпрати няколко смс-а, че е жива и е добре.. ако изобщо някой се интересуваше от нея.
-Боже всичко това ме влудява, мразя болниците!- с едно движение разкара грубото одеало и то се озова на земята. Параноята започваше да я обзема. Най-накрая се бе появила, чудеше се кога ще се случи. Колко съжаляваше, че няма и дрехи с които да смени клоунската нощница. Искаше час по-скоро да се разкара от тук.

Направи се, че не е чула критикуването относно уменията й.Да стреля? Та тя едвам държеше нож в ръката си, докато реже зеленчуци. Добре, той спечели. Неговият баща беше по-голям задник от нейния. Слушаше го внимателно, а на лицето й се бе появила глупава гримаса. О, бе убедена че знае какво да прави с него.
-Добре, склонна съм да те послушам..-засмя се насреща му. Нямаше намерение да мърда от леглото, понеже не бе сигурна дали може да го направи.
-Аз всъщност..-беше късно за пояснения понеже Девън се измъкна от стаята. Нямаше дрехи. Бе облякла негова тениска, която нямаше намерение да облича. Минаха се около пет минути и тя повдигна глава оглеждайки къде беше изчезнал. Супер, ако я бе оставил тук да се гърчи като червей нямаше да му го прости. Сложи ръцете си на гърдите, като взе да се потупва с пръсти. Не разбираше как хората можеха да оцелеят седмица в такова потискащо място. Мислите й бяха разсеяни, когато Девън се завърна в стаята. Слава богу, не я бе оставил.
-Аз се опитах да ти кажа, че всъщност нямам дрехи.-изгледа го остро и взе плика с дрехите. Боже това си бе мъж мечта. Бе и купил дрехи. Нови, чисти дрехи. Отклони поглед от плика и започна да го гледа. Нямаше да се преоблича пред него, въпреки че бе видял достатъчно от тялото й. Тя кимна в знак на съгласие, когато той се досети и се засмя. Как щяха изобщо да живеят заедно? Та те бяха такава взривоопасна комбинация. Внимателно стъпи с един крак на пода, а след това и с другият. Господи това нещо болеше. Никога повече не искаше да се повтаря това да бъде стреляно по нея. Извади тениската, като внимателно я облече. Боже как щеше да се справи с тези дънки? Започна да ги оглежда, въпреки че нямаше кой знае какъв избор и трябваше да ги обуе. Няколко охкания и ругатни и успя да се вмъкне в тях. Взе телефона си в ръка, а с другата натика нощницата в коша. Предпочиташе да носи облекло, като затворниците отколкото това. Натисна дръжката на вратата и се озова в фоайето, което бе пълно с потиснати хора. Някой подсмърчаха, а други просто се рееха в нищото. Девън се изправи и започна да ходи напред.
-Хей!-възкликна, като разпери ръце, а той се обърна и я изгледа странно.
-Изглеждаш твърде бърз, за човек който бе прострелян в крака.  А, аз не мога да тичам напред, тъй като това тук-вдигна блузата си-Боли. Адски много. И нека пропуснем частта с това какво мрънкало съм.-свъси вежди и направи няколко крачки напред, за да застане до него.

Плесна го през ръката, когато надигна блузата и по-нагоре. Не можеше да игнорира погледите, които се бяха вперили в тях.
-А, не! Не съм дете..-изгледа го кръвнишки, а той на свой ред я вдигна в въздуха. Атракция на болницата! Вече всички погледи бяха вперени в тях, като някои се смееха, а други се усмихваха глуповато.
-Ще те убия, пусни ме.-гледаше го строго, но смехът надделяваше. Когато се качиха в асансьора най-накрая се съгласи да я пусне и тя стъпи на краката си.
-Ще те убия!-посочи с пръст, но отново се засмя. Винаги с усмивка налице, такава я помнеха всички. Дали е яла? Не, нямаше време понеже гледаше да си спаси задника.
-Предпочитам да съм в сянката ти, тези неща меко казано не са за мен.- озоваха се на първия етаж и се отправиха към колата.Джейн се настани на мястото до него и потеглиха.Музика. Определено щеше да запомни, че настроението му се подобрява когато чуе музика. Трябваше да напрегне слуха си, за да го чуе. Палачинки. Само при думата изпитваше зверски апетит.
-Не, нямам. А и така като гледам никого не се е сетил да ме потърси.-погледна телефона си и го прибра отново в джоба на дънките. Говореше някакви небивалици, явно поради факта, че я бяха надрусали. Радваше се, че музиката е силна и почти не се чуваше. Оглеждаше се наоколо, също като него. От време на време си припяваше песента, която звучеше и се хилеше.
Не усети кога се бяха озовали пред дома му. С недоволство осъзна, че кръвта й бе наоколо. Тук да не би да е имало клане? Кимна, в знак за съгласие на предложението му и започна да се изкачва нагоре. Дори се задъхваше, чувстваше се стара и безпомощна. Изохка няколко пъти и поседна на леглото. Ума не и побираше как след всичко той се държеше толкова хладнокръвно? Възхищаваше му се. Отново се изправи с надежда, че пътят до долу ще е по-лесен. Срещнаха се в коридора,  а погледа й се закова по тялото му. Когато осъзна, че го гледа прекалено дълго време отмести погледа си и побърза да му отговори.
-Ъм..-преглътна тихо.-Закуска и кафе.. това оправя деня ми.-засмя се и започна да слиза надолу. Дали щеше да свикне с ходенето наоколо без тениска? Настани се на масата, като придърпа чашата кафе и отпи голяма глътка от него. Девън се появи, като се настани срещу нея.
-Какъв е плана ти? За руснаците..-побърза да поясни и го погледна. Вече беше с тениска, което я успокои и накара да се отсрами. Протегна ръка към една палачинка, слагайки я в чинията пред себе си.Машинално взе и шоколада, като я намаза и пъхна в устата си. Храна, най-накрая. Определено щеше да признае готварските му умения.
-Справяш се доста добре с готвенето, само дето се притеснявам, че може да си тръгна от тук с по-голям размер дрехи.

10 бона? С удоволствие и тя би станала наемница. Просто игнорира новините и се наслаждаваше на закуската и кафето. Разходка из къщата? Би било много добре. Да пострелят? Тук вече изпитваше колебание, огромно колебание. Помогна му с събирането на нещата по масата. Чувстваше се толкова сита, че и се прииска и да си легне, но една ли щеше да се случи поради ефекта на кафето.
-И госпожа  Фордс върши работа.-изтърси от невиделица, като се усмихваше.
-Нима си помисли, че съм госпожа? Шегувам се.-побърза да поясни, преди неловката вълна да ги е обзела. Отстрани изглеждаха толкова глупаво. Девън разказваше безсмислици, а тя се хилеше зад него като откачалка. Обикаляха из стаите, а той обясняваше в такъв захлас, сякаш се намираха в музей.
Когато отново с върнаха на първия етаж се озоваха в стая, която бе превърната в стрелбище. Колко удобно. Оглеждаше наоколо, като с всяка секунда се колебаеше.
-Чувствам се поласкана, наистина!-възкликна и се засмя. Тя също много рядко се въодушевяваше от нещо, а в тази ситуация и всичко случило се се чудеше как така не е избягала. Наблюдаваше го как сменя пълнителя и накрая той подаде едни слушалки и пистолет към нея.
-Май размислих..-обаче нямаше избор. Девън пусна в ръката й пистолета. Кой би предположил, че ще и е нужно да стреля? Предпочиташе кроткия живот. Неловка ситуация.Отново. Чувстваше се толкова конфузно, но се стараеше да не го показва. Да се цели по-надолу от целта? Тя дори не бе сигурна, как  ще я уцели.
-Ако това тук се обърне и ме удари ще те застреля, нищо че не знам как.-засмя се на глупостта, която изръси. Нямаше нищо смислено в нея. А това тук.. действаха ли математически методи? Можеше да изчисли каква е вероятността да уцели мишената или просто да си създаде сметки и да стреля. Да ама в момента беше твърде късно за това. Усети как Девън слага пръста й на спусъка и я подканва да го натисне. Сви пръста си и изпищя, вероятно бе проглушила ушите на Девън. Дори нямаше логично обяснение защо писна, като куршума дори не уцели мишената. Свали слушалките си, но остана с гръб, понеже ако се обърнеше с лице към него рискуваше да бъде още по-конфузна ситуация.
-Защо не го направиш ти, а? Аз ще си правя прости и кратки математически схеми в ъгъла, за да свърша нещо както трябва. Усети, че той пусна ръцете й и се отдръпна. Направи една крачка назад и остави пистолета. Това не бе за нея, определено. А и не мислеше, че някога би стреляла по който и да било.

Да идват 30 човека срещу нея с насочени пистолети? Добра мотивация, Девън. Човек когото мрази. В съзнанието й изникна образа на баща й. Не го мразеше, просто силно го ненавиждаше заради това, което причиняваше на майка й. Премигна няколко пъти, когато той стреля. И трите пъти бе улучил право в центъра.
-Добре е, дано не се налага да стреляш по мен.-засмя се. Всъщност се надяваше никога повече да не се налага на някого да стреля по нея. Той е бил побойник, а тя зубър. Бил е записан на бокс, а тя на уроци по математика. Колко противоположни личности.  Напротив, тя бе виновна. Заради дарбата си доведе семейството си до това.
- Доведоха ме тук. Така се измъкнах. Не ми дава мира, сигурна съм че продължава да я тормози, заради мен. Често изпадам в паника, когато се сетя за това.-въздъхна. Сега не бе момент за сълзи, искаше да разсее мислите си.
-Понякога обикваш някого, въпреки недостатъците му. Може би, тя е виждала добрата му страна.-повдигна рамене. Никога не й се бе налагало да обича някого. Не знаеше и нямаше отговор на въпроса му. Девън клекна, като отвори една вратичка. Очите й се разшириха. Тук си беше цял бункер, който е от полза при война!  Извади една пушка, като започна да слага патрони. Предполагаше се да държи това нещо и да стреля с него? Погледна го недоверчиво. Хвърли бегъл поглед, на превръзката си, която беше долу встрани на корема й. Имаше малко кръв, което май бе нормално?
-Клуб?! Звучи ми твърде добре, само без да стрелят по нас!-отбеляза с усмивка. И на двамата щеше да им се отрази добре, но я бе страх. Не искаше да се случи нещо. Девън застана отново зад нея, като придържаше оръжието. Въздъхна колебливо и натисна спусъка, но този път сдържа писъка си. Бе улучила малко встрани мишената, което я накара възторжено да вдигне ръце. Игнорира, че го направи с негова помощ.
-Та казваш, кучетата са по-добри от мен? Довечера може да ми позволиш да си взема едно такова. Въпреки, че има по-голяма вероятност да застрелям себе си.-отново се засмя. Беше и толкова чудно как може да се държи толкова свободно пред човек, когото срещна вчера.Въпреки, че бяха изживели неща, които на други не се бяха случвали през целия им живот.
-Как свикна с убиването на хора? Понякога не си ли оставял някого, защото ти е било кофти да го убиеш?-въпросите й се изстреляха от нищото. Не би си представяла обвиняващите мисли в главата й, че е убила някого. Колкото й да мразеше баща си, нямаше да си прости, че го е убила.. а какво оставаше за човек, когото не познава. Възхищаваше му се, донякъде. Той бе човек, когото знае какво прави и как да го прави, независимо че парите, които получаваше бяха кървави.

Ето че и се изясни защо тя нямаше да приеме, че е убила човек. Не бе нито полицай, нито снайперист.. просто Джейн.
-Добре съм, Девън.. глезиш ме прекалено много.-засмя се, но знаеше, че няма да постигне съгласие от негова страна. Тя му бе длъжница. Той я измъкна от фонтана, от болницата и я подслони у тях, сякаш се познават от цяла вечност. Последва го към хола и се настани на дивана. Не искаше чак такова обгрижване.. изглеждаше като разглезена пикла, каквато не бе. Когато го видя, че се задава с куп неща свъси недоволно вежди.Усети ръката му по кожата си и го погледна, но бързо върна поглед към раната.Изглеждаше ужасно, за момент дори изпита нужда да подбели очи.
-Отворена книга съм, Девън. Какво искаш да знаеш? Спя с най-добрия си приятел..е до някъде приятел. Това прави ли ме потайна? Мисля, че ме прави несериозен човек.-повдигна вежди. Чувстваше се твърде прелигирована да знае историята му и да спада към брат му. Когато мина с памука по раната , инстинктивно го стисна силно за ръката. Другата я постави на устата си, за да спре недоволните ругатни.
-Мамка му.. малко? Та това си  е цяло мъчение.-когато Девън приключи с бинта го погледна и отново се засмя, но гримасата й бе кисела опитвайки се да разсее неприятното чувство от преди малко.
-Може би се правя на жертва и чакам удобен момент да те застрелям?-вдигна вежди и го погледна потайно, но смехът и не се забави.
-Сега има на кого да кажеш как е минал деня ти? Не спадам към групата на съпругите, но съм добър слушател. И защо не поработиш над бъдещето? Имам предвид, достатъчно си се запасил с пари, може би е време за семейство?-и тя много пъти си мислеше какво ли ще е ако има деца, съпруг.. но уви, никога картинката не бе пълна. Щеше да умре сама.
-Предлагам да се приготвим и да излизаме? Нямам търпение да вкуся нещо, като например бърбън?-той и кимна в знак на съгласие и двамата започнаха да се качват нагоре.Отново бе настъпил неловък момент, но слава богу стигнаха стаите си.
-Когато си готов ела да ме извикаш?-предложи му, преди да се вмъкне в стаята.Не знаеше какво да прави. Чувстваше се неловко около него, пускаха си шеги, които понякога бяха също толкова неловки.Май от това тук нямаше да  излезе нищо добро. Взе телефона си, като написа съобщение на Нейт, че не е сигурна кога ще могат да се видят. Криеше такова нещо от него.. явно наистина не бе прекалено добра за него.Извади една черна рокля, като я облече и се огледа в огледалото. Не бе твърде разкрепостено, ставаше. Пусна косата си, която бе на опашка и големите къдрици се заиграха по гърба й.